| Под заглавие "Между светове" в мюнхенското издателство Пипер излезе втората част от автобиографията на Гидон Кремер, един от големите цигулари на нашето време. В нея роденият в латвийската столица Рига артист разказва за студентските си години в Москва, спечелването на конкурса "Чайковски" и началото на международната си кариера, за сблъсъците с комунистическия режим и емиграцията си на Запад. Предлагаме ви разговора на музикалния критик на ФАЦ Волфганг Санднер с Гидон Кремер:
Как трябва да разбираме заглавието на книгата ви "Между светове"? Означава ли то, че се чувствате безотечественик?
За мен то обозначава едно висящо състояние. Отдавна вече се питам: къде е моят дом? Но при заглавието имах предвид и СССР, където отрастнах. В този смисъл имам предвид един вчерашен свят. Освен това разбирам моята книга като отговор на въпроса, как може да се оцелее в една система на принудата.
Като казвате, че книгата ви засяга едно отминало вече време, трябва ли да смятаме, че сте намерили мястото си в света?
В книгата си разказвам най-вече за бурното време между 1965 и 1980, когато живеех в Москва. Роден съм в Латвия, но корените ми отиват още по-надълбоко, главно по линията на еврейския ми баща. Майка ми е от Германия, а дядо ми е израснал в Швеция. Може би поради това балтийско-еврейско-немско-шведско потекло винаги съм се чувствал чужд в страните, в които израснах. И ако ме попитате дали това висящо състояние е отминало ще ви отговоря: не. Бацилът на онова време никога няма да изгуби изцяло въздействието си, въпреки всички усилия на разума.
Една от главите на книгата ви е озаглавена "Музикус советикус". Какво разбирате под това?
Моята детска травма бе, че родината ми ме третираше като "чужденец" и не искаше да ме изпрати в Москва като музикален представител на Латвийската република. В паспорта ми под националност пишеше "шведска". Като "музикус советикус" човек просто не беше свободен, в чужбина винаги те придружаваха ченгета, които бдяха да не сбъркаш правата линия. Как се държи човекът на изкуството в една такава система? Той мълчи или се пригажда. Има много възможности, човек се включва в общия хор, прави това, което се очаква в него, влиза в комунистическата партия, пребоядисва се в червено, повече или по-малко, играе двойна игра. Или пък става дисидент и отказва изобщо да комуницира със системата. Естествено, и аз съм постъпвал понякога така, че можех да бъда заподозрян в сътрудничество със системата.
В книгата си описвате как с големи усилия сте успели като пръв съветски артист да живеете в чужбина без да ви бъде отнето гражданството.
Изобщо нямах амбицията да си извоювам статут, който другите нямаха. Може би е било наивно, но аз желаех просто да постигна това, което днес е съвсем нормално: че един артист не трябва да напуска родината си, за да направи международна кариера. Един съветски заместник министър на културата казваше: "Съветският артист, който не живее в СССР, не е съветски артист". От друга страна трябва да се знае, че изгонването на някой човек на изкуството или учен го въздигаше едва ли не на пиедестала на благородството. Хора като Бродски, Ростропович, Солженицин станаха избраници не само в очите на западния свят. През 70-те години бе възможна все още имиграцията в Израел, но аз не исках да се измъкна тихомълком. Освен това изпитвах не само разочарование от държавата, но и благодарност за помощта оказана ми, за да стана музикант от класа. Този антагонизъм играеше голяма роля при вземането на решението ми. Но не беше никак лесно, тъй като се стигна до странната ситуация да бъда артист със съветски паспорт, който живее на Запад и може да свири навсякъде по света, само не в СССР.
След емиграцията си Владимир Ашкенази повдигна въпроса, как е възможно една такава система да произвежда толкова големи хора на изкуството и толкова много страдание. Дали има някаква взаимовръзка?
Нека се спрем първо на системата на музикалното образование. И аз си мислех дълго време, че тези безбройни музикални и специални училища са постижение на СССР, докато в спомените на Шаляпин прочетох, че са съществували още преди Октомврийската революция и както много други неща от царско време са били просто възприети от болшевиките. Важното е друго, в тази система имаше нещо много професионално насърчаващо. Държеше се на музиката, както се държеше и на историята, географията, науките. Тази система беше едно много голямо постижение и ми се иска да намери продължение. Само че етичните въпроси не играят вече голяма роля. Днес се смята, че всичко може да се свали от Интернет. Но опитът от срещите с педагози и артисти не може да се свали по никакъв начин от мрежата. В този смисъл руските деца бяха привилегировани, защото имаха достъп до тези контакти. Представете си какво означаваше тази система на безброй музикални училища, каква конкуренция се пораждаше. Само най-добрите от цялата страна отиваха в Москва, а само най- добрите от тях можеха да учат в консерваторията "Чайковски". Дали голямото изкуство се ражда само от страданието? Не, не само, но често. Сблъсъкът с насилието стимулира човека на изкуството. Впрочем комерсиалните механизми също могат да принудят артиста да гладува. Срещу това също трябва да се воюва. Като се обърна назад виждам много неща, които не бил искал да изживея още веднъж. Но не негодувам. Страдалческият път на един Шостакович, един Бродски или Пастернак се превърна в предмет на тяхното изкуство.
Айзък Стърн никога не стигна до там да запише соло-сонатите и партитите на Бах. Казваше, че бил пропуснал момента за изкачването на Хималаите. Какво е вашето становище по въпроса?
Преди година и половина записах тези работи още веднъж след двайсет години. Още не са излезли, продължавам да работя по тях. Животът с Бах направи собствения ми живот по-малко самотен. Радвам се, че свърших това още веднъж, защото много добре разбирам мисълта на Стърн. Надявам се, че съм уловил верния момент. Желая успех на следващото поколение при изкачването на този връх, който и без това е недостижим и до който човек може само да се доближи с няколко сантиметра.
Copyright © 2003 Deutsche Welle
|
